Ако си водех хартиен дневник, сигурно щеше да е доста тъничък за всичките ми години живот. Замислям се за изминалото време, за отлетелите години, месеци, дни, часове и изпитвам винаги едно чуство на празнота, сякаш не съм изживял даденото ми време по начин, по който би ми се искало. Знам, че миналото не може да бъде променено, но се ужасих като осъзнах, че не мога да си спомня нищо ясно от период преди 2 години, просто откъслечни спомени.
Не е нужно да виждам другите, за да осъзная, че изоставам. Не мога да разбера, защо е така. Ровил съм се в миналото си, във всички възможни причини да се чуствам по този начин, но уви не откривам отговора. От 13 до 18 годишна възраст има едно бяло петно в паметта ми. Не помня дори летните ваканции. Доста е плашещо да имаш амнезия за 5 години от живота си. Изглежда ежедневието ми е било твърде еднообразно и съм пропилял даденото ми от Господ време в училище, учене, компътър и така всеки ден до една нова година. Какво ми остава? Да гледам в едно светло бъдеще може би, а може би след 10 години да пиша как не си спомням нищо от студентските си години. Иска ми се да свърша нещо, не толкова за да изкарам пари или за да докажа нещо на околните, иска ми се да намеря това малко нещо, което ще правя заради себе си и за което спокойно ще мога да кажа-това е най-добрият начин, по който можех да вложа времето си.
Ех мечти…
Рано е, драги приятелю, да търсите спомени, затова ги няма. Ще му дойде времето…
Дано си прав, въпреки че да не помниш случки, в които си бил главен участник и всички други знаят е странно. А не съм бил пиян или надрусан, за да е така… Но пък горното писание е продукт на едно от странните ми настроения и без това.